Валерия Велева: За Евтим Евтимов най-красивата любов е разпятие
20 януари 1996 година
Авторът на „ Горчиво вино ” ме посреща в дома си с пирински чай. На масата са издадените посмъртно две стихосбирки на Петя Йорданова – 30-годишната обич на Евтим Евтимов.
Поетът си спомня от кое място е брал билките за чая, споделя за планинските си пътешествия с Петя. Преди няколко дни посетил Дамян Дамянов, който още веднъж се пробва да преодолее следващата рецесия. „ Неговият живот е героизъм. Само духът го крепи. И аз съм изпадал в рецесии, единствено паметникът не се трансформира и единствено на фотография човек остава подобен, какъвто е ”, като в захлас реди мислите си Евтим Евтимов. И още веднъж в диалога ни изплува обликът на Петя...
– Тя беше една от най-хубавите дами в София, доста умна. Аз имах към този момент 12-годишен брак. Но какво стана, по какъв начин стана, три-четири години откакто видях Петя, се роди другото – Любовта, Творчеството. До сетния мирис бях в болничното заведение до нея. Тя беше сигурна, че в случай че аз съм там, най-лошото няма да се случи. Последните думи, казани за 2-3 часа, в които не ме пускаха в реанимация, били: „ Евтим ще пристигна, ще строши прозорците. Кажете му, че умирам ”. (Виждам, че във всички ъгълчета на дома стои портретът на Петя Йорданова, а в библиотеката – нейните книги.)
– Как се съхранява толкоз време една обич?
– Ако има пояснение, няма да е обич. И освен това – дамата е непозната. Но тук тя си беше като вкъщи. Този дом е спретнат от нея, ето тук (показва ми бюрото ú) тя пишеше.
– Не се ли разкъсвахте да я делите със фамилията? Не се ли чувствахте виновник?
– Най-хубавата обич е разпятие. И красивото е, че е разпятие, а не е нещо сиво и скучно. Иначе цялостен живот, освен в любовта, аз се усещам виновник. Не имам вяра на светци. Вярвам на грешници – те търсят истината. Минавал съм през прегрешението, с цел да стигна до истината, както от време на време човек през гибелта стига до безсмъртието.
– Притесняваха ли ви одумките зад тила ви?
– Те бяха до години. После обществото, освен у нас, само че и в чужбина, ни одобри. Човек в случай че се преценява защо го одобряват и защо не... по-добре да не живее. Във всичките си книги самичък написал: „ На тебе, Обич моя! ” Тя не ми позволяваше да пиша името, с цел да не подценявам Голямото сред нас. Последната ми книга е венец за нашата Любов.
– Защо не се оженихте?
– Този въпрос не е стоял сред нас. След гибелта някои от нейните приятелки ми споделиха, че са я питали за какво не сме създали и тази условност. Нейният отговор бил: „ Не желая заран като стана, Евтим да ме гледа като всяка брачна половинка, рошава и намусена – желая да ме запомни такава, каквато ме е приел... ” Тя ми оказа помощ доста. Когато пристигнах през 1966-а година в София, бях младо момче. С другари обикаляхме кръчми и питейни заведения – ходехме с Георги Джагаров, с Йордан Матев, със Стефан Гецов. Петя ми сподели: „ Виж какво, те са си създали творчеството. Не ме е гняв, че ще вървиш по питейни заведения, даже и други работи да правиш, само че ще се погубиш като създател ”... Правехме всичко дружно, един различен си редактирахме стиховете.
– Имаше ли сянка на ревнивост сред вас?
– Имаше, несъмнено. Ние сме живи хора. Без да се натрапва, тя ме пазеше като създател от дамите. Обикновено за един любовен стихотворец се приказва, че всички дами са негови. Може необичайно да ви звучи, само че за мен това не е правилно. Иначе не бих писал 30 години за една и съща жена.
– А за какво си върнахте партийния билет?
– По това време 99% всички бяхме идентични. Вярвахме, разколебавахме се. В последната, най-силната ми година, когато бях основен редактор на „ Литературен фронт ”, излязоха доста публикации за нуждата от промени. Първи повдигнахме въпроса за водите на Места, в 1987-а написахме „ Милост за Русе ”, макар че в Централен комитет на Българска комунистическа партия ни викаха и категорично ни не разрешиха да пишем за Русе. Живков ме извика и ме попита: „ Кой стои зад теб? ”. Боже Господи! Чудех се какво да му отговоря. Би трябвало да кажа: „ Всички! ”, тъй като в действителност никой не стоеше зад мен. По едно време ми пристигна на разум да му кажа: „ Др. Живков, зад мен стоите Вие и Горбачов ”, само че замълчах. Нещо ме накара да си спомня, че сред двамата към този момент не вървяха нещата и споделих: „ Стои съвестта ми ”. Живков ми отвърна: „ Вземи промени тоя вестник или би трябвало да го напуснеш ”. Разбрах, че всичко е решено... „ Мислех, че оказвам помощ на перестойката, други Живков ”, споделих. Той мълчи. „ В подобен случай считайте, бръкнах си в джоба на сакото, че си връщам партийния билет ”. „ Това е твой въпрос ”, и с тези думи на Живков се разделихме.
Не съм се чувствал отстъпник, писал съм за неща, в които съм вярвал. Макар че по-късно съм разбирал заблудите си. Но не се отхвърлям от нито един написан ред.
– Кога сте изпитвал боязън?
– След всичко това. И то не е боязън, а просветление. Аз си мислех, че върша нещо за положителното на партията, на перестройката, а се оказа, че на най-високото място едно приказват, а друго правят. И тогава се уплаших за себе си – кьорав ли съм? Прави са майките, които в ранни години удрят по една плесница на децата си, да се опомнят. И аз трябваше да получа една плесница, с цел да отрезвея. Благодарен съм, че ме изгониха от вестника, другояче нямаше да напиша книгата си „ Причастие ”.
– Коя е вашата клада?
– Моята клада си остава любовта. Никога не съм ненавиждал. Някои мислят, че съм добродушен човек – не, постоянно шупвам. Но пред жена в никакъв случай не съм споделил цинична дума. Никога не съм написал „ Омраза за ненавист ” или „ Кръв за кръв ”, както е в този момент. Девизът на моята лирика е „ Обич за любов ”. Това научих от Библията.
– С какво си „ почивате ” от поезията? Готвите ли?
– Докато бях в Петрич, не знаех даже по какъв начин се вари боб. Но животът ме научи и в този момент съм превъзходен готвач. На Петя не съм разрешавал да готви, единствено баници и сладкиши да прави. Готвех за двама, а тя споделяше: „ Какво слагаш в тези манджи? Неща, които взаимно се изключват, при теб добиват необикновен усет ”. След гибелта се научих и аз да върша баници. За мен готвенето е като да пишеш стихове. И...обичам да пия горчиво мелнишко вино. Цялата ми лирика минава под знака на горчивото вино.
– А на кого са отдадени най-новите ви любовни стихове?
– (Смее се загадъчно.) След гибелта на Петя, споделих, че един любовен стих няма да напиша. И в действителност от 1991-а млъкнах. На всичко отторе аз се величая за еднолюб. С какво ме наказа Господ, тежкó на жена да тръгне с мен. Тръгнах с една като възпитаник – само нея целунах за първи път и се ожених. 12 години! После потеглих след Петя. 30 години! Преди една година една хубава котка ми пресече пътя и отново се случи нещо с мен. Яви се Непознатата. Щом написах нова любовна стихосбирка, разбрах, че е пристигнало Другото. Знам, че доста дами ме обичат и това ме крепи. На всяка крачка може да намериш жена – една ще ти откаже, друга ще те одобри. Поезията обаче желае Другото. Ето книгата ми към този момент е набрана и тя е отдадена на новата Любов.
– Завиждат ли ви приятелите?
– Георги Джагаров, Бог да го елементарни, ми сподели в болничното заведение: „ Евтиме, веселя се. Кажи ми, отново ли е женена? ” Отговорих му: „ Аз съм анатемосан безконечните ми любови да са женени ”. С мъжа на Петя 25 години сме се разминавали, без да беседваме. Но се прегърнахме на гроба. Носех калии. Само на нея съм поднасял калии. Сложих ги върху гроба и посках от дамите там една ракия. След малко племенницата на Петя идва и ми споделя: „ Господи, какво знамение стана! Калиите бяха сложени встрани и Пенко, мъжът на Петя, ги реалокира ”. Така, както съм ги сложил, поверието било, че ще почине и този, който ги е поставил по този начин...
Сега пиша по-свободно, в стиховете има даже и бедра. Петя беше тънък човек и не ми позволяваше такива неща.
Но ето:
Бедрата ти, два златни водопада
над мене като че ли падат от небето
и моята душа още веднъж млада
водят някъде в небитието.
– Не ви ли тормози разголването на тези години? Почти опирате до еротиката.
– Е, щом ме питате – ето и последното: „ Гасене на вар ”:
Какъв възвишен Божи подарък
аз мога към този момент в тебе да открия.
За мене ти си негасена вар,
а аз наверно към този момент съм варджия.
От твоите безумни чудеса
сърцето ми от полуда е обзето
когато на леглото те изгасям
възпламеняват се Земята и Небето.
Допивам си чая. Евтим Евтимов ме изпраща с думите: „ На тези години ми трябват чаша вино, бял лист и хубаво момиче. И запомни – мъжът не може да е мъж, в случай че жена не го признае ”.
Авторът на „ Горчиво вино ” ме посреща в дома си с пирински чай. На масата са издадените посмъртно две стихосбирки на Петя Йорданова – 30-годишната обич на Евтим Евтимов.
Поетът си спомня от кое място е брал билките за чая, споделя за планинските си пътешествия с Петя. Преди няколко дни посетил Дамян Дамянов, който още веднъж се пробва да преодолее следващата рецесия. „ Неговият живот е героизъм. Само духът го крепи. И аз съм изпадал в рецесии, единствено паметникът не се трансформира и единствено на фотография човек остава подобен, какъвто е ”, като в захлас реди мислите си Евтим Евтимов. И още веднъж в диалога ни изплува обликът на Петя...
– Тя беше една от най-хубавите дами в София, доста умна. Аз имах към този момент 12-годишен брак. Но какво стана, по какъв начин стана, три-четири години откакто видях Петя, се роди другото – Любовта, Творчеството. До сетния мирис бях в болничното заведение до нея. Тя беше сигурна, че в случай че аз съм там, най-лошото няма да се случи. Последните думи, казани за 2-3 часа, в които не ме пускаха в реанимация, били: „ Евтим ще пристигна, ще строши прозорците. Кажете му, че умирам ”. (Виждам, че във всички ъгълчета на дома стои портретът на Петя Йорданова, а в библиотеката – нейните книги.)
– Как се съхранява толкоз време една обич?
– Ако има пояснение, няма да е обич. И освен това – дамата е непозната. Но тук тя си беше като вкъщи. Този дом е спретнат от нея, ето тук (показва ми бюрото ú) тя пишеше.
– Не се ли разкъсвахте да я делите със фамилията? Не се ли чувствахте виновник?
– Най-хубавата обич е разпятие. И красивото е, че е разпятие, а не е нещо сиво и скучно. Иначе цялостен живот, освен в любовта, аз се усещам виновник. Не имам вяра на светци. Вярвам на грешници – те търсят истината. Минавал съм през прегрешението, с цел да стигна до истината, както от време на време човек през гибелта стига до безсмъртието.
– Притесняваха ли ви одумките зад тила ви?
– Те бяха до години. После обществото, освен у нас, само че и в чужбина, ни одобри. Човек в случай че се преценява защо го одобряват и защо не... по-добре да не живее. Във всичките си книги самичък написал: „ На тебе, Обич моя! ” Тя не ми позволяваше да пиша името, с цел да не подценявам Голямото сред нас. Последната ми книга е венец за нашата Любов.
– Защо не се оженихте?
– Този въпрос не е стоял сред нас. След гибелта някои от нейните приятелки ми споделиха, че са я питали за какво не сме създали и тази условност. Нейният отговор бил: „ Не желая заран като стана, Евтим да ме гледа като всяка брачна половинка, рошава и намусена – желая да ме запомни такава, каквато ме е приел... ” Тя ми оказа помощ доста. Когато пристигнах през 1966-а година в София, бях младо момче. С другари обикаляхме кръчми и питейни заведения – ходехме с Георги Джагаров, с Йордан Матев, със Стефан Гецов. Петя ми сподели: „ Виж какво, те са си създали творчеството. Не ме е гняв, че ще вървиш по питейни заведения, даже и други работи да правиш, само че ще се погубиш като създател ”... Правехме всичко дружно, един различен си редактирахме стиховете.
– Имаше ли сянка на ревнивост сред вас?
– Имаше, несъмнено. Ние сме живи хора. Без да се натрапва, тя ме пазеше като създател от дамите. Обикновено за един любовен стихотворец се приказва, че всички дами са негови. Може необичайно да ви звучи, само че за мен това не е правилно. Иначе не бих писал 30 години за една и съща жена.
– А за какво си върнахте партийния билет?
– По това време 99% всички бяхме идентични. Вярвахме, разколебавахме се. В последната, най-силната ми година, когато бях основен редактор на „ Литературен фронт ”, излязоха доста публикации за нуждата от промени. Първи повдигнахме въпроса за водите на Места, в 1987-а написахме „ Милост за Русе ”, макар че в Централен комитет на Българска комунистическа партия ни викаха и категорично ни не разрешиха да пишем за Русе. Живков ме извика и ме попита: „ Кой стои зад теб? ”. Боже Господи! Чудех се какво да му отговоря. Би трябвало да кажа: „ Всички! ”, тъй като в действителност никой не стоеше зад мен. По едно време ми пристигна на разум да му кажа: „ Др. Живков, зад мен стоите Вие и Горбачов ”, само че замълчах. Нещо ме накара да си спомня, че сред двамата към този момент не вървяха нещата и споделих: „ Стои съвестта ми ”. Живков ми отвърна: „ Вземи промени тоя вестник или би трябвало да го напуснеш ”. Разбрах, че всичко е решено... „ Мислех, че оказвам помощ на перестойката, други Живков ”, споделих. Той мълчи. „ В подобен случай считайте, бръкнах си в джоба на сакото, че си връщам партийния билет ”. „ Това е твой въпрос ”, и с тези думи на Живков се разделихме.
Не съм се чувствал отстъпник, писал съм за неща, в които съм вярвал. Макар че по-късно съм разбирал заблудите си. Но не се отхвърлям от нито един написан ред.
– Кога сте изпитвал боязън?
– След всичко това. И то не е боязън, а просветление. Аз си мислех, че върша нещо за положителното на партията, на перестройката, а се оказа, че на най-високото място едно приказват, а друго правят. И тогава се уплаших за себе си – кьорав ли съм? Прави са майките, които в ранни години удрят по една плесница на децата си, да се опомнят. И аз трябваше да получа една плесница, с цел да отрезвея. Благодарен съм, че ме изгониха от вестника, другояче нямаше да напиша книгата си „ Причастие ”.
– Коя е вашата клада?
– Моята клада си остава любовта. Никога не съм ненавиждал. Някои мислят, че съм добродушен човек – не, постоянно шупвам. Но пред жена в никакъв случай не съм споделил цинична дума. Никога не съм написал „ Омраза за ненавист ” или „ Кръв за кръв ”, както е в този момент. Девизът на моята лирика е „ Обич за любов ”. Това научих от Библията.
– С какво си „ почивате ” от поезията? Готвите ли?
– Докато бях в Петрич, не знаех даже по какъв начин се вари боб. Но животът ме научи и в този момент съм превъзходен готвач. На Петя не съм разрешавал да готви, единствено баници и сладкиши да прави. Готвех за двама, а тя споделяше: „ Какво слагаш в тези манджи? Неща, които взаимно се изключват, при теб добиват необикновен усет ”. След гибелта се научих и аз да върша баници. За мен готвенето е като да пишеш стихове. И...обичам да пия горчиво мелнишко вино. Цялата ми лирика минава под знака на горчивото вино.
– А на кого са отдадени най-новите ви любовни стихове?
– (Смее се загадъчно.) След гибелта на Петя, споделих, че един любовен стих няма да напиша. И в действителност от 1991-а млъкнах. На всичко отторе аз се величая за еднолюб. С какво ме наказа Господ, тежкó на жена да тръгне с мен. Тръгнах с една като възпитаник – само нея целунах за първи път и се ожених. 12 години! После потеглих след Петя. 30 години! Преди една година една хубава котка ми пресече пътя и отново се случи нещо с мен. Яви се Непознатата. Щом написах нова любовна стихосбирка, разбрах, че е пристигнало Другото. Знам, че доста дами ме обичат и това ме крепи. На всяка крачка може да намериш жена – една ще ти откаже, друга ще те одобри. Поезията обаче желае Другото. Ето книгата ми към този момент е набрана и тя е отдадена на новата Любов.
– Завиждат ли ви приятелите?
– Георги Джагаров, Бог да го елементарни, ми сподели в болничното заведение: „ Евтиме, веселя се. Кажи ми, отново ли е женена? ” Отговорих му: „ Аз съм анатемосан безконечните ми любови да са женени ”. С мъжа на Петя 25 години сме се разминавали, без да беседваме. Но се прегърнахме на гроба. Носех калии. Само на нея съм поднасял калии. Сложих ги върху гроба и посках от дамите там една ракия. След малко племенницата на Петя идва и ми споделя: „ Господи, какво знамение стана! Калиите бяха сложени встрани и Пенко, мъжът на Петя, ги реалокира ”. Така, както съм ги сложил, поверието било, че ще почине и този, който ги е поставил по този начин...
Сега пиша по-свободно, в стиховете има даже и бедра. Петя беше тънък човек и не ми позволяваше такива неща.
Но ето:
Бедрата ти, два златни водопада
над мене като че ли падат от небето
и моята душа още веднъж млада
водят някъде в небитието.
– Не ви ли тормози разголването на тези години? Почти опирате до еротиката.
– Е, щом ме питате – ето и последното: „ Гасене на вар ”:
Какъв възвишен Божи подарък
аз мога към този момент в тебе да открия.
За мене ти си негасена вар,
а аз наверно към този момент съм варджия.
От твоите безумни чудеса
сърцето ми от полуда е обзето
когато на леглото те изгасям
възпламеняват се Земята и Небето.
Допивам си чая. Евтим Евтимов ме изпраща с думите: „ На тези години ми трябват чаша вино, бял лист и хубаво момиче. И запомни – мъжът не може да е мъж, в случай че жена не го признае ”.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ